Марк Твен: Малките момичета не хвърлят кал по братята си

Снимки Капка Кънева
С малките момичета трябва да се внимава. Те не са онези невинни същества, за каквито сме свикнали да ги смятаме. Могат да мятат кал по братята си и да им отнемат дъвките насила, подиграват се на учителките си, завиждат на приятелките си за хубавите кукли. Затова е наложително отрано да се подложат на старателно възпитание. Подходящо ръководство е създал преди 150 години Марк Твен. Нарекъл го е "Съвет към малките момичета". И ето какво предлага той като алтернатива на лошото поведение:
Вместо да хвърлят кал по дрехите на братята си, да ги залеят с вряла вода.
Не се подиграват с учителките си, освен при особено отегчаващи вината обстоятелства.
Не отнемат насила куклата на приятелката си, освен ако не са сигурни, че ще победят.
Вземат дъвката на брат си само срещу обещанието, че първите два долара и половина, които се носят по реката върху воденичен камък, ще са техни.

Убедена съм, че Марк Твен не е искал да създаде чудовища с шеговитите си съвети. В неговия век за момичетата е била отредена само една съдба - на бъдещи домакини. И били подготвяни само за такава роля. Затова текст като "Съвет към малките момичета" е звучал много странно по онова време. Той пише за тях като за същества със свободна воля, които могат да правят каквото си искат и да станат каквито пожелаят. Момиченцата могат да бъдат дори малко лоши и несправедливи понякога. И могат да го решат сами.

Дори и днес в някои общества момичетата нямат възможност да избират живота си. Случва даже и тук. Думите на Марк Твен обаче вече 150 години ни напомнят, че това може да се промени. Твърдят, че всеки може да бъде себе си, какъвто и да е полът му, и да разширим малко: свободата на избор не зависи от вероизповеданието, расата, сексуалната ориентация... Това го знаем от Твен, нищо, че в "Приключенията на Хъкълбери Фин" той използва думата негър. Защото в неговия речник тази дума означава друго, а момичетата никога не са само бъдещи домакини.

"Съвет към малките момичета" е по книжарниците в издание на "Лист" от поредицата "Детски шедьоври от велики писатели" в превод на Невена Дишлиева-Кръстева и с удивителните илюстрации на Капка Кънева.

Джемайма Патравата патица изучава мъжете


Джемайма Патравата патица, Джемайма Патравата патица, Джемайма Патравата патица...

Когато бях малка, в къщата на баба ми се мотаеше една продълговата и трудна за разгръщане книга с майка зайка с четири зайчета на корицата. Казваше се „Зайчето Питър”. Не ми харесваше особено, винаги съм предпочитала дебели книги с много текст. Но я бях чела неведнъж, защото там нямаше чак толкова книги – само около 100-200, а това беше крайно недостатъчно. Сещате се как децата обичат да си повтарят едни и същи неща, докато вбесят някой възрастен. Аз си повтарях така странни имена. От „Зайчето Питър” ми остана Джемайма Патравата патица.

Джемайма вероятно е най-шантавият герой на Биатрикс Потър. Колко често сте чели история за безкрайно глупав, но много симпатичен персонаж? Не се срещат често. Вероятно това разказче е поучително. Вероятно децата трябва да схванат, че трябва да са внимателни и не трябва сляпо да се доверяват на непознати... лисици. Но това за мен е разказ за майка, която иска да си отгледа патета, но за жалост среща в гората много елегантен господин с рижи мустачки.

Всички знаем, че на прекалено любезни мъже не трябва да се вярва, винаги е по-добре да се доверим на солиден, вдъхващ страхопочитание господин. Джемайма научава това по трудния начин. Но и точно нейната глупост я спасява.

Изводът е: Ако сте млада и неопитна, стойте далеч от вежливи и приятни на вид червенокоси. Ще ги познаете по това, че четат вестник. А, да, и носят фрак.

"Джемайма Патравата патица" може да се намери във великолепно издание на издателство "Труд" и превод на Александър Шурбанов.

З е звън на камбана сутрин


Върволица от букви проправя път през живота ни. Дори тогава, когато още не знаем какво означават. А ни превръща от ние в аз, дали това е правилно, показва ни времето след това. С Б тичаме все по-бързо и се учим кога да забавяме. В понякога е всичко и тогава сме все недоволни, но друг път е влак и тогава значи пътешествие. С Г ставаме по-гальовни, с Д по-далновидни. Е ни утвърждава и вкарва в речника ни сложни думи като еволюира, еманципира и ескалира. Ж е жаба, която клечи между Е и З. З звучи като звън на камбана сутрин.

И ни свързва, Й ни създава трудности, когато пишем, но К крачи към следващите букви. Л може да е ласка, но може и да ни омотае в лъст, лъжа, леност, лукавост... С М сме свикнали да свързваме думата мама, тя обаче е повече милост и младост. Никой не може да пренебрегне Н, защото е нещо, някой, някъде. О е кръг, но повече облак и никак омраза. Когато стигнем до П, сме вече пораснали, защото можем да плачем, когато някого го боли. Р потвърждава това, когато раните ни правят по-силни. С е смелост, не страх. Танцуваме с Т и се крием под шапката й, когато вали.

У може да е усилие, но си избираме устрем и улица, която започва от прага ни. Ф е сложила ръце на кръста си и ни подсеща да си отрежем филия. Х е весела буква, която е разкрачила крака и разперила ръце, с нея харесваме и се хвалим понякога. Ц е седнала върху цвете и свири на цигулка. Ч е череши, часовник в чанта, числа, чадър, чан, чакам, често, четири в четвъртък. С Ш е широко и много по-свободно. Нека Щ да е щиглец, защото в него има и щастие. От ъгъла на Ъ у дома можем да потеглим към някое далечно място, от което ще се върнем някой ден. В ь се препъват жонгльори, кънкьори, позьори, дресьори. С Ю очакваме юни и юли още от януари, въпреки че той може да бъде край на нашата азбука. Все пак Я е ябълката, която захапваме, изправя се като явор и ясен, на които цяло ято е свило гнезда, и яхнали ястреби в ясното небе пак стигаме до А и АЗ.

Говорящата кожа

Кадър от филма „Записки под възглавката“
По кожата ми са отпечатани милиони букви – дамгосана е от страниците, които съм държала в ръцете си. Левият ми безименен пръст например си има име – казва се топрод. Странно име, ще кажете. Нищо подобно – това е отпечатък от заглавието на първата книга, която прочетох самостоятелно, когато бях на 6 години – „Малката кибритопродавачка”. Понякога с периферното си зрение забелязвам остатъци по дланите си от стих на Дилън Томас, есе на Бродски, приказка на Хесе. Това се случва в онези специални моменти – когато реалността изтънява и съзнанието е на границата между две истории, а има нужда от поне няколко още, за да се опази от тъгата, мъчителните загуби и извънредните радости.

Няма нужда да празнувам Световния ден на книгата и авторското право. Защото всеки ден белязаните ми ръце докосват книга, а това е празник. Книгите са любимата ми лудост. Заемат 80 процента от времето ми, а често се промъкват и в другите 20. Имам и други мании, но тази е най-старата и най-трайната. И днес празнувам не книгите, а собствената си лудост!

Честит празник!
Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...
Copyright © Алиса в чизми | 2014-2017. Всички права запазени.